It's the final countdown...

Е, това е. След по-малко от 24 часа е 2009-та. Супер. Прекрасно просто. Направо съм на осмото небе, не си ли личи. Направо нямам търпение скапаната година да свърши. Понеже изобщо не ме бърка, че толкова неща ще останат завинаги в 2008-ма. Неща, които няма да ги има нито през следващата, нито през която и да било друга година... Сякаш ще ми е много кеф да мисля за 2007 като за по-миналата година. И изобщо не ме бърка, че не видях Пепи тази година, когато трябваше да го видя още 2007... Хич не ми и дреме, че да си пиша с него най-нормално ще си остане само в тази и миналата година. Не ми и пука, че повече никога няма да говоря с него по телефона. Даже хич не се разяждам отвътре, че края на 2008 значи официално да призная, че повече мои сряди няма да има и уроците при Анета и г-жа Вачкова официално са минало. Няма такова нещо като да ми е гадно, че март 2008, втория най-прекрасен месец в живота ми, ще мине официално към графа "миналата година". За какво да се тормозя, че аз като ученичка на "Меридиан" ще си остана в тази година и утре като се събудя сутринта ще осъзная, че "това наистина не е моето училище вече..." И пързалката на НДК, която през януари беше толкова хубава... и тя остава в 2008-ма. Защото сегашната пързалка на нищо не прилича и много й се нервя... А ми беше толкова любима, ебаси. Просто не е честно. Да, това с пързалката, което, на фона на другите неща, и е доста незначително, просто... беше, един вид черешката на тортата и ме накара пак да изпадам в "Защо не е миналата година?!" И, разбира се, "една година от". И Хекса.... о, Хекса. Не сегашния Хекс. Сегашния... просто... просто не мога да го почувствам като миналия и просто не влизам там особени често - вместо това съм си свикнала с арта и си влизам там доста редовно. Макар че не го обичам толкова, колкото обичах онзи Хекс... истинския Хекс... който, и той, ще остане в тази година... и няма да се върне никога... Просто... как може човек дотолкова да се привърже към... интернет страница, for crying out loud?! Е, факт е, че може... И когато Хекса изчезна изчезна и част от мен. Също и когато спрях уроците. Когато си изнесох всичко от "Меридиан" онзи майски четвъртък... Когато почнах да си пиша с Пепи по пет реда през пет дена... Когато в началото на март свърши сезона на откритите пързалки... И след като толкова много части от мен се откъснаха, не съм ли само бледа сянка на това, което някога бях? Ще се чувствам ли пак толкова цяла? Толкова мен? Толкова... жива? Или утре като се събудя просто ще осъзная, че, край, това беше, каквото станало - станало, ще трябва да мина с това, което имам сега. То не е малко... но... но... но не е същото!
Исках на края на тази година да плача, да плача много, защото годината свършва... Дъъ, поне едно нещо, което исках, да стане О.о А е само край на една година нали... Само край на едни от най-хубавите неща в живота ми, които безвъзвратно си отидоха. Само край, който ще трябва да се насиля да приема...

Пепи - и онзи дълъг телефонен разговор през януари, и дългите чатове, и...
Март.
Уроците при Анета - моята сряда...
Уроците по история.
"Меридиан".
Хекса.

К Р А Й.