BLOGGER TEMPLATES AND Blogger Templates »

29 април 2008

Въздъх...

*въздъх*
Мислех си, че щастието ми ще трае едва ли не вечно... Или поне през цялата ваканция... Е, всички правим грешки... А и не може да сме ясновидци, нали? Е, някои претендират за това (даже и аз понякога), нооооо... шанс. Та, без увъртане, чувствам се покъртително ужасно. Мислех, че съм наживяла февруари. Мисля, че съм надживяла... Че сега се справям, че съм доволна от това, което съм... Ще е жалко, ако се окаже, че всичките ми усилия са били напразни и все едно и миг не съм мръднала оттогава и съм онова момиче, което, без само напълно да разбира защо, плаче свито на килима, под звуците на Listen to your heart, Spending my time, Strani amori... С тази разлика, че сега звука на компа ми се е прецакал и няма как да слушам Strani amori... за добро или не... Хайде, какво ми става, по кихавиците?! Март... започна като февруари. Беше... гадно. И по едно време си казах, че е време да се взема в ръце и да направя нещо. Тогава на помощ ми дойдоха разните репетиции в училище, уроците, изпитите (пробни или не). Общо взето нямах особено време да се самосъжалявам и това ми беше добре дошло. Видях, че светът продължава да се върти, въпреки всичко... Че има други неща, за които да живея, имам цел, за която да дам всичко от себе си... Да видим как стоят сега нещата. Е, хубаво, влязох в Американския. Е, хубаво, оставам там. Е, да де, обаче... Каква беше целта ми? Да вляза в НГДЕК. След напълно непредвиденото ми и неочаквано влизане в колежа, пък и намеренията ми, които се промениха... Та, с няколко думи, сега нямам цел. Дали "да отида във Варна" се брои за цел? Не, определено не. По-скоро е мечта. Ами... да напиша книга? Да ставам все по-добра в писането на стихотворения? Неее, това не са... в смисъл... не са такива цели... не са... имам предвид... трябва ми нещо... нещо различно... нещо... пределно важно... нещо, в което да хвърлям всичките си усилия... А сега... е, имам Американския... само трябва да завърша даскало с успех над пет, което тъй или иначе ще стане... Та, по същество, първи проблем - нямам цел. Или по-точно... нямам Цел ( главно "ц" - едната, неповторимата по важност, открояваща се от останалите малки цели). Второ? Ами нямам неща, които да ме разсейват. Спрях уроците. Спрях курсовете. А спирането на уроците приех особено тежко... Те, просто... бяха ми станали нещо като хоби... И учителките бяха много печени, и изобщо... *въздъх* Пък и репетиции няма, щото минаха изложение "Образование" и концерта на даскалото... По цял ден си кисна вкъщи. Мислех, че като се срещам с разни хора ще си разнообразя дните, ама... съдейки по каквото стана вчера, май предпочитам да си седя вкъщи и да се самосъжалявам и да си рева... Хъ-хъ... Значи, така се очертава, а? Целият напредък от февруари насам го изгубих, а? Ами, браво на мен тогава. Много похвално. Що просто не вземе да се върне времето назад... Тогава поне можех да си правя кафе. Сега, баба ми като е тука, май няма да се получи особено много. (Оффтопик: хез е тук, Хез е тук, Хеееез е тук, тя винаги ми оправя настроението!) Та така... мразя, когато не мога да си контролирам чувствата... Защото, няма абсолютно никаква причина да се чувствам както се чувствам, но все пак се чувствам така, и то заради един човек, който просто не мога да си изхвърля от главата... Уф, а честно казано, не се и опитвам...

26 април 2008

Шаляляля^^

Не е ли просто изумително как животът ми някак си е станал идеален? Ами, определено е изумително, че даже и повече от изумително. Но да се разберем - идеален определено не значи съвършен. Дори и синонимният речник на българския език да го твърди, аз съм убедена, че не е така. Е, поне не и в моя случай. Защото виноги ще се намерят някои подробности, които да го направят несъвършен - караници с баба ми, сестра ми, която ми досажда, да ме боли гърлото и ефизолът с цялото си нахалство да е свършил. Но въпреки това да се чувствам щастлива... Чатя си с разни хора, слушам си музика, когато успея да се добера до DVD-то, щото звука на компа взе, че се прецака, пък уредбата е в друга стая - а честно казано и тя взема, че се прецаква често-често. Важното е, обаче, че въпреки всичката тази прецаквация около мен аз съм невероятно щастлива. На това му се вика идеално, нали? Но не и съвършено - не, в никакъв случай. Пък съвършен живот би бил доста скучен, нали? Е, и идеалният не е типичен пример за вълнуващо прекарване на дните, но в момента ми е достатъчно точно това спокойно идеално щастие. Така, да се събуждам всеки ден, да гледам небето и да си мисля: "Ах, колко е прекрасен светът..." На всичкото отгоре имам егоистичното чувство, че това щастие ми е напълно заслужено. И вече цяла седмица така. Седмицата на... идеалното ми несъвършенство!
Освен това напоследък все по-често чувам: "Гордея се с теб!"Наистина, много е приятно да чуваш (четеш, в моя случай) такива неща, особено когато си кажеш: "Хей, нали никой няма да тръгне да се гордее с мен просто ей така, защото съм му много симпатична (което тъй или иначе не ми се вярва)... Значи трябва да имам причина! Значи съм направила нещо, което е толкова хубаво, че заради него да се гордеят с мен!" Е, напоследък, тия хубави неща, заради които Хез, Еск, Мон, май имаше и други, се гордеят с мен, са стихотворенията ми. Или моят напредък в стихоплетството. Според Хез много съм напреднала. И, да, сигурно това не е причина да си вирна носа до небето и да взема и аз да се възгордея със себе си адски много, ама какво да се прави. Направо се обичам, честно. Хайде, да пренебрегнем това, че звучи толкова самовлюбено. Просто аз започнах седми клас като един човек и ще го завърша като съвсем различен. Тогава бях друга. Тогава бях... тъпа. Тогава не познавах или просто не бях достатъчно близка с някои от хората, които сега са важна част от живота ми. Освен това тогава бях... тъпа. Е, не тъпа, ако става въпрос за интелигентност (о, не е истина просто как се хваля със себе си xD). Но тъпа по един много... тъп начин. Защото можех да не бъда тъпа, и все пак бях. Но сега не съм и това е важното. Аз се промених... наистина много. Не говоря само за придобити ми благодарение на Хез умения по поезия. Говоря за моето Аз като цяло. Сега съм една Аз, която поклаща глава щом се сети за предишна си Аз и си мисли: "Ех, а можеше да бъде умно дете..." О, и сега... Няма да пропусна още една възможност да се изфукам! А именно с последното ми стохотворение, което много се хареса на хората, на чиито мнения много държа. И те ми казаха, че се гордеят с мен. Ами следователно и аз се гордея със себе си. Защото просто няма да е честно те да се гордеят с мен, пък аз да не се гордея със себе си. Някак си няма да е... коректно. Та:

Усещане за една нощ, кадифено-лилава,
аромат на късна пролет, дъждовно-топъл,
спомен за мелодия без звуци, пролетно-жива,
обещание за нов изгрев, огнено-светъл.

Затварям очи, инстнинктивно подирвам съня
в океан от безсъние с леденостудени вълни.
Намирам покой в тишината, очаквам деня,
в съзнанието ми играят лилави светлини.

Изгрев нов за обещание, светло-огнен,
звуци без мелодия за спомен, живо-пролетна,
пролет късна на аромат, топло-дъждовен,
нощ една за усещане, лилаво-кадифена.

О, това беше моят първи пост в чисто новият ми блог. Мислех си, че каквото и да напиша, сякаш няма да си е на мястото, но пък Хез ми каза, че каквото и да напиша, тъкмо то ще си е на мястото. Та вече освен това знам и трите златни правила за водене на блог, а именно: "1. Дрънкай глупости, 2. Пусни някое от нещата си, 3. Завърши със слънчице." Направих всичко това и се чувствам иключително доволна от себе си. А, не, всъщност още не съм. Но ей сега ще стане =)
Шаляляля, чао засегаааа (sun)