BLOGGER TEMPLATES AND Blogger Templates »

31 декември 2008

19 more to go...

Реших го. Ще будувам. През целия ден. И нощ. Няма да пропусна и една секунда от последия ден на 2008. После, като стане 2009, тогава ще заспя... Но, сега, докато още е тази година, докато още е годината, в която беше онзи телефонен разговор, в която ходех на уроци при Анета, в която бях ученика на "Меридиан", в която Хекса си го имаше, а откритата пързалка на НДК беше прекрасна... А остават още само някакви си 19 часа. Не, няма да спя. Защото като се събудя ще остава още по-малко време и ще ми е още по-кофти. Пфф... трябва да отида да си взема още кола. Какво ли ще кажа майка ми ако утре бутилката е празна О.о И като се събуди сутринта ме завари все така на лаптопа xDDD Е... какво пък. Коледната ваканция е все пак. Последният ден на 2008 е все пак!!! И аз няма да пропусна и секунда...

Поздрав за всички, поради някаква причина четящи това: Tarja Turunen - Happy New Year

It's the final countdown...

Е, това е. След по-малко от 24 часа е 2009-та. Супер. Прекрасно просто. Направо съм на осмото небе, не си ли личи. Направо нямам търпение скапаната година да свърши. Понеже изобщо не ме бърка, че толкова неща ще останат завинаги в 2008-ма. Неща, които няма да ги има нито през следващата, нито през която и да било друга година... Сякаш ще ми е много кеф да мисля за 2007 като за по-миналата година. И изобщо не ме бърка, че не видях Пепи тази година, когато трябваше да го видя още 2007... Хич не ми и дреме, че да си пиша с него най-нормално ще си остане само в тази и миналата година. Не ми и пука, че повече никога няма да говоря с него по телефона. Даже хич не се разяждам отвътре, че края на 2008 значи официално да призная, че повече мои сряди няма да има и уроците при Анета и г-жа Вачкова официално са минало. Няма такова нещо като да ми е гадно, че март 2008, втория най-прекрасен месец в живота ми, ще мине официално към графа "миналата година". За какво да се тормозя, че аз като ученичка на "Меридиан" ще си остана в тази година и утре като се събудя сутринта ще осъзная, че "това наистина не е моето училище вече..." И пързалката на НДК, която през януари беше толкова хубава... и тя остава в 2008-ма. Защото сегашната пързалка на нищо не прилича и много й се нервя... А ми беше толкова любима, ебаси. Просто не е честно. Да, това с пързалката, което, на фона на другите неща, и е доста незначително, просто... беше, един вид черешката на тортата и ме накара пак да изпадам в "Защо не е миналата година?!" И, разбира се, "една година от". И Хекса.... о, Хекса. Не сегашния Хекс. Сегашния... просто... просто не мога да го почувствам като миналия и просто не влизам там особени често - вместо това съм си свикнала с арта и си влизам там доста редовно. Макар че не го обичам толкова, колкото обичах онзи Хекс... истинския Хекс... който, и той, ще остане в тази година... и няма да се върне никога... Просто... как може човек дотолкова да се привърже към... интернет страница, for crying out loud?! Е, факт е, че може... И когато Хекса изчезна изчезна и част от мен. Също и когато спрях уроците. Когато си изнесох всичко от "Меридиан" онзи майски четвъртък... Когато почнах да си пиша с Пепи по пет реда през пет дена... Когато в началото на март свърши сезона на откритите пързалки... И след като толкова много части от мен се откъснаха, не съм ли само бледа сянка на това, което някога бях? Ще се чувствам ли пак толкова цяла? Толкова мен? Толкова... жива? Или утре като се събудя просто ще осъзная, че, край, това беше, каквото станало - станало, ще трябва да мина с това, което имам сега. То не е малко... но... но... но не е същото!
Исках на края на тази година да плача, да плача много, защото годината свършва... Дъъ, поне едно нещо, което исках, да стане О.о А е само край на една година нали... Само край на едни от най-хубавите неща в живота ми, които безвъзвратно си отидоха. Само край, който ще трябва да се насиля да приема...

Пепи - и онзи дълъг телефонен разговор през януари, и дългите чатове, и...
Март.
Уроците при Анета - моята сряда...
Уроците по история.
"Меридиан".
Хекса.

К Р А Й.

28 декември 2008

Зимна нощ, пролетен спомен...

Първата истинска зимна нощ от януари - или февруари - насам... Е, в такъв случай зимата настъпва на този ден. Също както беше пределно ясно как пролетта настъпи на 20-ти февруари.
Навън вали сняг. И е студено. Ама... наистина студено. И има такъв вятър, който може да накара всички косъмчета по тялото ти да настръхнат. В такъв случай аз се чувствам някак си много уютно, завита с топло юрганче и в леглото с лаптопа. Дори не съм по пижама, ами още си седя с дънките и симпатичната блуза, която си купих от Бургас. И ярко червените симпатични чорапи. Даже с гривните - синята с кръгли топченца и синьо-зелената на цветчета на лявата ръка и бялата с морски мотив на дясната - и ръчния ми часовник. Сестра ми спи до мен, но какво пък - аз въпреки това слушам Nightwish. Тя няма да се събуди. Вчера заспа под звуците на All For Love, значи очевидно не й пречи да спи на музика. Чувствам се толкова спокойна и тук-и-сега, колкото отдавна не бях. Обикновенно съм там-и-тогава, отминали моменти, към които се връщам отново и отново, или мисли за Какво Ще Бъде След Време... А и нямам поводи да съм спокойна... Макар че то всъщност не трябва кой знае какъв повод. Едниственото, което наистина е нужно, е да нямам повод да не съм спокойна. (= Попринцип имам не един... Но, о, в такава вечер е толкова лесно да забравиш...
И макар че съм изключително тук-и-сега... Държа да разкажа за 20-ти февруари. Защото тогава дойде пролетта. И след като идва зимата, е някак си много логично да напиша няколко реда за предишното такова отбелязване за настъпване на сезон. Не знам кога лятото измести моята пролет. Не усетих как лятото се изниза, заместено от есента... Но ето че сега имам дата - имам 28-ми декември. Макар че вече от половин час е 29-ти...
20-ти февруари беше сряда. Това по дефиниция го правеше специален ден... Срядата за уроци по БЕЛ беше специална. Но точно на този ден тя се превърна в нещо много повече - в моята сряда... Беше първият наистина топъл ден от толкова време насам. И за първи път реших вместо да взема девятката от НДК до Лозенец, където живееш учителката ми, да извървя пътя пеша. Просто не ми даваше сърце да се кача в трамвая, когато денят беше толкова слънчев... И оттам не мога да кажа за отиването до уроците точно на този 20-ти февруари, просто защото усещането всяка такава сряда беше все така прекрасно. Само помня как го реших. Както и на връщане също вървях пеша и взех още едно решение - да се прибера не с маршрутка 19, дето минаваше срещу CCS, ами с градския транспорт... И никога не съм съжалявала за взетото решение, след това вече престанах да се прибирам с 19... Маршрутката беше за студените зимни дни, а именно тозии ден ми показа, че те бяха вече отминали... Попринцип рядко се занимавам да дупча билети, често пътувам без билета и не ме хващат почти никога. Но тогава понеже имах нужда да отбележа някак деня, реших да го направя. Нали знаете онези талони от по десет билетчета, които се продават заедно и винаги трябва да пазиш последния и да ги дупчиш подред. Е, аз винаги ползвам такива... И тогава беше наред номер осем. Стори ми се някак много съдбовно, затова като се прибрах вкъщи сложих билетчето между страниците на "Мило Дневниче" - по-точно осма страница. И досега е там. Докато преписвах любимите си цитати за темата в арта, то изпадна... и май това е първият път, в който се е отделяло от страниците на книгата, от настъпването на моята пролет. Прибрах го пак... то винаги ще си седи между тези страници... Номерът му е 58200. Току-що го видях. Има осем... и двайсет... О, да, от този ден 20 ми е много любимо число. (=
А сега е зима. Утре - тоест, вече днес - съм в София. Значи, утре (истинското утре, а не днес!) ще ходя на откритата пързалка пред НДК. Може и на Арианата... Но тази на НДК мии е някак по-... близка. Кънките на лед са моето спасение. <3

Insomnia

Добро... утро? Абе утро ще го броя. ^^ Макар че може и да се каже късна нощ... Но, късна нощ, ранно утро - все там. Уий, откога не си бях позволявала едно хубаво безсъние! А то е весело. И безсънно. И си слушам All For Love. <3 Обаче вече всички най-безцеремонно се изнесоха от скайп и оставиха горкото Ел самичко. *хлип, подсмрък*
Опасявам се, че вече не СЕПЧН, а СЕПДН. xD Не е истина просто колко съм се зарибила по All For Love... Сякаш сега си наваксвам за всичките пъти, през които съм я чувала по радиото, казвала съм си "О, каква прекрасна песен!", а след това не съм си правила труда да я потърся. Нооо! Ето, че сега си я въртя постоянно. Значи... всичко е наред! Оу, а сега възнамерявам да си чета Darkfever (Керън Моунинг е пииич!) и... ами, и да слушам All For Love. Знам, че това е неприлично кратък пост, но... обещавам да наваксам. Пък, кой знае, може да се олея с наваксването и да стане ДПВБЧН... или дори ДПВБДН! И... никой не схвана съкращенията, нали. xD

P.S. Инсомниаческа песничка. ^^ -> http://www.youtube.com/watch?v=KBKXHKkWyBM
... Shadows on the moon, bittersweet insomnia...

26 декември 2008

El's back!

Oh, my god, I'm back again!..
Ка-хъм... *театрално прокашляне* След близо половингодишното си отсъствие, в навечерието на 26-ти декември, Ел се завръща в своя блог. А блогът, както всички виждаме, е обновен, и превъзходният му изглед отново е дело на великата (и скромна ^^) Хезиода. А пък тя, впрочем, ми промива мозъка. Много тайно. И незабележимо. И не се чудете ако след няколко дена почна да плямпам колко съм влюбена във Fever-книгите.
Впрочем, обичате ли смокини с портокалов крем? Не знаете? Дори не сте опитвали такова нещо през живота си? Не може да бъде! И аз също! Но съм убедена, че има... униккален вкус! И автентичен, разбира се, също така и автентичен. Автентичността винаги е от значение. Особено в днешни времена, когато дефицитът на смокини е отговорен за голям брой световни катастрофи, включително дупката в озоновия слой. Особено дупката в озоновия слой!
И да поздравите от мен съседка си Пенка. Моля? Е как така нямате съседка Пенка?! Стига бе! Това на нищо не прилича! Е, не, край просто, тази държава вече тотално пропадна... щом и съседки Пенки няма *въздъх* То на мен нали съседката Пенка (дето я нямам, впрочем) ми спечели 24-то място в ACS. Някой ден ще я черпя. Стига да се появи отнякъде, разбира се. О, представете си картинката просто! "Здравейте, Вие сте новата съседка, нали? И се казвате Пенка нали? О, толкова се радвам да се запознаем! Знаете ли, аз още от много време Ви дължа почерпка, понеже тъкмо Вие бяхте вдъхновението ми за темата на приемния изпит за Американския колеж!" Как ли ще се шашне жената. xD
На вашето внимание няколко всеизвестни факти: Шарените яйца са шерени само и единствено на Великден, а Зайченцето Бяло вече е Зелено. Уий! Освен това ще ви светна, че пеперудите не прелитат над небостъргачи. Уверявам ви, че е така. Затова пък неведнъж са били забелязвани няколко небостъргачи ентуасти да прелитат над пеперудка, която най-спокойно си лети в синевата. Трябва да е била доста заблеяна пеперудка, за да не забележи цял небостъргач, нали? А пък може и да го е забелязала, знам ли... Но, няма значение, самият факт е важен.
И... това беше от мен за днес! Обещавам, наистина обещавам да се вясвам по-често. ^^ И се надявам джобните ви буболечки да са в добро здраве! Не, не искам да пи казвате, че, да съм извинявала много, ама нямате джобни буболечки! Хич не ме и интересува даже! И да ги нямате, аз все пак много бих искала да са в добро здраве!

Едит: КЕРЪН МОУНИНГ

02 юли 2008

One Wish

"If you had one wish
what would it be?
If you had one wish
would it be about me?
Just one wish -
could it be about me?"

Бях във Варна!
Видях Хез!
Видях Еск!
Видях (за втори път) Хел!
Двата ми най-щастливи дена от много време насам!
И си имам нов диск на Роксет! /песните са произволни, свалени от нета/
Любими песни от новия диск:
One Wish
Dressed For Success
The Big L.
June Afternoon
Wish I Could Fly
Stars
Salvation
The Centre Of The Heart
Milk&Toast&Honey
Real Sugar
Little Miss Sorrow
Любимите от другия диск няма да ги изброявам, щото всички са ми любими ^^
А Real Sugar е мнооого зарибяваща! Обиикалях си аз из най-големия мол във Варна и от време на време се почва: 'bye-bye baby-baby bye baby-baby bye-bye'. O, как ли са ме гледали хората, пхахаха...
Добре, как тъй темата се завътя около Роксет?! Уж имах идеята да разкажа за моите 28-ми и 29-ти юни. Сложно е... Разбира се, бих могла да опиша всичко, ще са само думи, подплатени с възклицателни знаци. Няма да се предаде онова чувство... на щастие от сбъднатата така отдавна лелеяна мечта...
Но ще опитам.
Но ще започна от самото начало.
Добре, всъщност няма как да е самото начало, щото на идея си нямам кое е САМОТО начало... Или откъде тръгна всичко... Но пък ми се ще да започна от някаква... да речем, повратна точка. Или, хайде, да не е повратна, ми да е просто точка. В такъв случай се връщам половин година назад - февруари. Или, иначе казано, най-големият емоционален срив през живота ми. И единствения всъщност. Никога преди не е било в продължение на толкова дни да рева и да рева ,и да рева, и да рева, и така нататък. И тогава въртях и въртях, и вътях Listen To Your Heart. Еви явно беше останала с впечатлението, че самата песен ме разреваваше - е, може и така да е било. Но някак си трябваше да се нарева - трябваше, наистина. Сега го намирам за глупаво де. В края на краищата не беше станало нищо с апокалипсистични размери. Но се радвам, че намерих своя начин да го преживея. Всъщност още не съм стигнала до там. Това беше през март. Та, февруари. Дискът на Роксет. Кафето. Един загубен телефон. И Варна, Варна, Варна, постоянно вътяща се в главата ми - искам във Варна, много искам във Варна, ужасно много искам във Варна... Варна... Варна... На всичкото отгоре ми забраниха компютъра. Мислех си, че тогава ще стане МНОГО по-зле. Но... - изненада! - всъщност не беше точно така. Казах си: 'Виж к'во сега, 'що не 'земеш да се стегнеш, да не би да е краят на света?' И тогава се почна - книгите, даскало, репетициите, уроците. Всичко това буквално ми поглъщаше цялото време, но всъщност аз точно това исках (макар на моменти да не го осъзнавах). И дискът на Роксет. На път към даскало, на път към уроците, докато чета книга, през цялото време - беше с мен. Промених и начина си на мислене. Вече не беше 'О, нееее, има още ТОЛКОВА МНОГО дни докато отида във Варна!', ами 'Един ден по-малко до Варна, йей!' Междувременно минаха изложение 'Образование', концертът по случай 15 години 'Меридиан 22', едно посещение до бившето училище, изпитът за Американския. Март беше прекрасен месец. После април - беше като март общо взето, плюс това, че почнах често да се виждам със Сти и Стаси и като се вземе предвид, че липсваха репетициите. Но беше като март до едно време. До 18-ти, когато разбрах, че съм приета в Американския. 18-ти и 19-ти бяха големите истерии 'Обожемой, какводаправя, къде да се запиша?!' Така де... бях сигурна, че ако кандидатствам в НГДЕК ще вляза... Ама изведнъж - ей, на, приета в АКС на 24-то място, по-висок общ резултат от Лили, бла бла бла. И тук благодаря на Мимс и Пепи, които тогава МНОГО ми помогнаха - Мимс беше с мен (ъъ, по чата) почти целия ден на 19-ти, а Пепи успя с няколко думи (при това написани по скайп) да ме докара от 'целият-свят-се-срива-под-краката-ми' до 'о-светът-е-прекрасен-нали'. След като окончателно взех решение да се запиша в Американския беше моята О, ТОЛКОВА ЩАСТЛИВА! седмица. Иии, това беше до към края на април. Началото на май не беше нищо особено. Към 10-ти май обаче пак се разболях.... остър бронхит или нещо подобно, пхах, а изобщо няма кашлица, само гадна температура и още по-противна хрема. Хей, това боледуване обаче беше О, ТОЛКОВА ЗАБАВНО! Така деее... Мимс и небет шекера, Хез и 'дай ми ифизолъ' ^^ Като тръгнах на даскало дойдоха класните и изпитвания, а точно тогава хич, ама хич не ми се учеше и броях дните до Синьото училище. Беше забавно като с Ева обикаляхме даскало и си грачехме на разни песни в голямото междучасие. Пък 'Меридиан 22 - да пропаднем ЕЛИТНООО!' беше култово (и кой ли го измисли ^^ *скромно*)! Всъщност като че тъкмо ми бяха оформили оценките по всичко и се кефех, че завършвам с 6.00 седми клас, когато стана онова с Хекса. Даа, скандалите бяха започнали вече, обаше после една вечер стана ГОЛЕМИЯТ СКАНДАЛ иии половината потребители се изнесоха. Аз и Хез също щяхме да се изнасяме, ама не стана баш така. О, колко съм ревала за това... После пък Хекса изчезна... Та, това беше май общо взето, В по-голямата си част хубав месец. Юни - съвсем пресни спомени, нали беше миналия месец... Синьото училище. Вместо да използвам времето да бъда със съучениците си, аз го оползотворявах, оставайки сама. Това не значи, че не си прекарах добре. Просто не беше както си го представях. После - връщането в София. Раздаването на свидетелствата (ужас, ужас, мамка му, и съм обидена до живот на 'Меридиан 22'). След това едни празни няколко дена... Тоест, не стана нищо интересно, освен, че за малко да изпадна отново в емоционален срив - но може би от февруари си имам имунитет, та това не стана. И, чак, чак тогава - заминаването за Варна!
Защо писах какво се е случило през тая половин година? За да наблегна на това колко чаках и колко неща се случиха докато отида във Варна.
Сега, да премина към същественото (= /След като си обобщих почти цялата 2008 досега, лол... може да взема да добавя януари ^^/
26-ти заминах за Търново. Наистина, до последно не можех да повярвам, че О, АЗ НАИСТИНА ОТИВАМ ВЪВ ВАРНА!
27-ми. Докато чаках да тръгнем за Варна се излежавах, слушах си новия диск на Роксет и си писах в Дневника, като изписах едната тетрадка с трак листа на диска, ревюта на книгите, които прочетох през юни, и тук таме мои мисли... Бяха хубави два часа. Спомням си, че последните ми думи в тетрадката с портокалите и ябълката бяха 'Тръгвам за Варна. А слушалките се прецакаха точно накарая.' или нещо подобно. Иии.. тръгнах. Иии въпросът - новия или стария диск да слушам? Още февруари-март си бях обещала да слушам Роксет на път за Варна, но и двата диска бяха на Роксет. От една страна исках новия, за да разуча песните, от друга пък като си бях обещала да слушам Роксет просто не бях допускала възможноста да имам друг диск дотогава, та просто трябваше да е този. И винаги се бях чудила коя песен ще слушам, когато мина табелката 'Варна'. Мислех си, че искам да е Listen To Your Heart... обаче шансът беше 1 на 18. И въпреки това се падна тя... Е, това ако не е СЪДБА! Пристигнахме във Варна. Естествено първо се забиихме в склада на баща ми. Аз звъннах на Еви. Говорехме, говорехме, по едно време разговора прекъсна. Звъня й пак - 'Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, моля обадете се по-късно.' Звъня на Хез - същото. Звъня на Пепи - и пак. Отчаях се - 'Абе, как така на всички са им изключени телефонитеее?!' Продължих да си слушам диска. Когато най-накрая тръгнахме от склада, отидохме да вечеряме в МакДоналдс (не тоя на Севастопол, а другия). И тук е мястото, на което ще се запъна. просто не мога да опиша какво почувствах първия път като стъпих на варненска земя - сякаш леко ми се зави свят и като на развален грамофон мислите и повтаряха 'Аз съм във Варна, аз съм във Варна, аз съм във Варна, във Варна съм, във Варна, наистина съм Варна...' Та, вечеряме. И по едно време баща ми изтърсва 'В неделя няма да сме във Варна.' При което аз 'КАКВО?! КАК ТАКА НЯМА ДА СМЕ ВЪВ ВАРНА?! Виж сега... имам уговорка с Еск за неделя. Недела СМЕ във Варна, ОК?!' И баща ми 'До 11 часа...' Аз: 'Виж какво, има уговорка за 12, а ти ми казваш, че в 11 си тръгваме?! Е, сори, ама НЯМА да я бъде тая! Неделя СМЕ във Варна, чуваш ли ме? Ти ЗНАЕШЕ, аз ТИ КАЗАХ, че съм се уговорила за неделя!' На баща ми очевидно му беше забавно. Спорът продължи и като отидохме в хотела. Там прерасна и до истерии. Разревах се и истерично пищях неща от сорта на 'НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ЛИ ПОНЕ ТИЯ ДВА ПРОКЛЕТИ ДНИ ДА СИ ИЗКАРАМ С ПРИЯТЕЛИТЕ МИ?!' Ааа, да не пропусна, че той искаше най-много два часа да се виждам с когото ще се виждам, и затова също истерясах. Е, поревах малко. После си пуснах диска и като почна 'The Look' се успокоих като че и почнах да си пея. при което баща ми: 'О, вече сем добре щом пеем, а?', а аз го изгледах злобно. После си взех един душ... една вана, по-точно и окончателно се успокоих. След това като че се разбрах с баща ми и в края на краищата заспах късно и щастлива. МНОГО щастлива, защото, хееей, аз съм във Варнаааа, ще се видя с Хеееееез, при това утреееее!
28-ми. Бях заспала късно /и със слушалки в ушите/, но се събудих рано. Преди да тръгнем към Севастопол, където се бяхме уговорили с Хез, седях на терасата, зяпах Варна и слушах новия диск. Първоначално си писах в Дневника, но после реших, че само ще зяпам Варна. А, по едно време звъннах на Хез. Отбелязах, че съм видяла варненска котка (и бях много горда от себе си)! Тя ми се оплака, че не може да си намери оранжевия лак. И... тук поредната забивка... Как да обясня как се чувствах, като знаех, че след по-малко от два часа за пръв път ще се видя с една от най-добрите си приятлеки? Как да обясня, как се чувствах, като от терасата имах прекрасна гледка към града, за който мечтаех от толкова месеци? Може да ме разбере само който го е преживял... А чувството е ПРЕКРАСНО. Много много много щастие и нетърпение... А тръгнахме ли най-накрая към Севастопол... Баща ми ми обясняваше как там не може да паркира. Каза да звънна на Хез да й кажа да дойде пред Общината (то беше една голяааама сграда с надпис 'Община Варна', пред която тъкмо бяхме спряли). Та звъня аз на Хез. 'Уф, Еееел, ама това е много далечеее!' Аз: 'Уф, чакай малко...' Баща ми вече ужасно ме изнервяше - да не би целият свят да се нагласяше по него?! Все пак спряхме някъде и аз се затичах надолу към МакДоналдс-а. Като стигнах пред него звъннах на Хез да я питам къде е. 'На Севастопол.' Иии... тогава откъм пешеходната пътека видях да се задава нещо с червена коса и си казах 'ТОВА Е ХЕЗ!' и тръгнах... не, затичах се към нея с вик 'ХЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЗ!!!'
[20:58:21] Sunflower каза: ...и се провеси на врата ми и се опита да ме убиеш!
Мда, така беше xD
И в този момент бях най-щастливата на света. Наистина най-най-най-щастливата.
Иии... ще довършвам, като се върна от Турция... ще взема да едитна, щото искам всичко да ми е в един пост.

22 май 2008

За 'Меридиан', за 7. 'а' клас... Ще ми липсвате, мамка му...

А помните ли когато дойдох при вас,
есенен ден, началото на пети клас.
Не бях съвършена; не съм и сега,
но вие знаете защо, как и кога...

Намерих момиче, обичащо котките
и друго, като мен харесващо да чете,
Марги, истинска двойкаджийка от класа,
Лили, отличника без зубърска нагласа.

Други две съученички, интересни,
дори понякога крайно любопитни,
Ева, винаги изпъкваща напред,
Ани, чието второ име беше 'Ред'.

С момчетата не се спогаждах тогава,
но не мога да отрека, че съм щастлива
че ги имах за съученици три години,
макар все още да ги мисля за гадини.

Класната ни бе наистина прекрасна,
макар да не бе мила, нито сладкогласна
и въпреки, че преподаваше ни по немски
не ни пишеше никак често слаби оценки.

Учителки по английски сме имали три -
е, макар да не бяха коя от коя по-добри.
Че научиха ни на много не мога да отрека -
не мога, дори и да исках (а не е така).

С математиката винаги бях във война
алгебра, геометрия, всяка цифричка една.
Сега заявявам, че мога да се справя,
ако някоя гадна теорема не забравя.

По история преписвахме на всеки тест,
пък после защо ли целият клас има шест...
Да учим ни мързеше като за световно -
потресаващо... или може би съдбовно?

На география ни учеше самата директорка
затова по някой път си учехме урока.
Разбира се, винаги имаше неподготвени,
обаче пък те бяха доста прецакани.

Физиката беше уникално скучен предмет,
по контролни разчитах само на късмет.
Обаче, аз не съм велика късметлийка
и така оказах се веднъж със тройка.

Биологията от втория срок ми е любима,
научех ли си всичко, бях несравнима.
И по химия оправях се... донякъде,
но оная двойка не влиза в сметките.

Рисуване и музика леко ги проспивахме,
но само леко, а иначе присъствахме...
През информатиката ни идеше да умрем,
освем ако не правехме каквото си щем.

Физкултурата беше от всичко най-гадна,
пък аз бях често-често нередовна.
Оправдание имах на пейката да седя
и някоя интересна книжка да си чета.

Свършиха вече многото мои дни тук.
През всеки ден съм била някой друг -
понякога може би нетърпима лигла,
понякога заради нещо странично унила.

Може би не бях типичната ученичка
с червеното сако и късата поличка.
И с дисциплината хич не се оправях,
но в 'Меридиан' до край останах.

Чао, училище, завинаги ме запомни,
както аз от теб ще пазя много спомени.
Чао, училище, с добро ме запомни,
а ти ще си прекрасно в мойте спомени...

29 април 2008

Въздъх...

*въздъх*
Мислех си, че щастието ми ще трае едва ли не вечно... Или поне през цялата ваканция... Е, всички правим грешки... А и не може да сме ясновидци, нали? Е, някои претендират за това (даже и аз понякога), нооооо... шанс. Та, без увъртане, чувствам се покъртително ужасно. Мислех, че съм наживяла февруари. Мисля, че съм надживяла... Че сега се справям, че съм доволна от това, което съм... Ще е жалко, ако се окаже, че всичките ми усилия са били напразни и все едно и миг не съм мръднала оттогава и съм онова момиче, което, без само напълно да разбира защо, плаче свито на килима, под звуците на Listen to your heart, Spending my time, Strani amori... С тази разлика, че сега звука на компа ми се е прецакал и няма как да слушам Strani amori... за добро или не... Хайде, какво ми става, по кихавиците?! Март... започна като февруари. Беше... гадно. И по едно време си казах, че е време да се взема в ръце и да направя нещо. Тогава на помощ ми дойдоха разните репетиции в училище, уроците, изпитите (пробни или не). Общо взето нямах особено време да се самосъжалявам и това ми беше добре дошло. Видях, че светът продължава да се върти, въпреки всичко... Че има други неща, за които да живея, имам цел, за която да дам всичко от себе си... Да видим как стоят сега нещата. Е, хубаво, влязох в Американския. Е, хубаво, оставам там. Е, да де, обаче... Каква беше целта ми? Да вляза в НГДЕК. След напълно непредвиденото ми и неочаквано влизане в колежа, пък и намеренията ми, които се промениха... Та, с няколко думи, сега нямам цел. Дали "да отида във Варна" се брои за цел? Не, определено не. По-скоро е мечта. Ами... да напиша книга? Да ставам все по-добра в писането на стихотворения? Неее, това не са... в смисъл... не са такива цели... не са... имам предвид... трябва ми нещо... нещо различно... нещо... пределно важно... нещо, в което да хвърлям всичките си усилия... А сега... е, имам Американския... само трябва да завърша даскало с успех над пет, което тъй или иначе ще стане... Та, по същество, първи проблем - нямам цел. Или по-точно... нямам Цел ( главно "ц" - едната, неповторимата по важност, открояваща се от останалите малки цели). Второ? Ами нямам неща, които да ме разсейват. Спрях уроците. Спрях курсовете. А спирането на уроците приех особено тежко... Те, просто... бяха ми станали нещо като хоби... И учителките бяха много печени, и изобщо... *въздъх* Пък и репетиции няма, щото минаха изложение "Образование" и концерта на даскалото... По цял ден си кисна вкъщи. Мислех, че като се срещам с разни хора ще си разнообразя дните, ама... съдейки по каквото стана вчера, май предпочитам да си седя вкъщи и да се самосъжалявам и да си рева... Хъ-хъ... Значи, така се очертава, а? Целият напредък от февруари насам го изгубих, а? Ами, браво на мен тогава. Много похвално. Що просто не вземе да се върне времето назад... Тогава поне можех да си правя кафе. Сега, баба ми като е тука, май няма да се получи особено много. (Оффтопик: хез е тук, Хез е тук, Хеееез е тук, тя винаги ми оправя настроението!) Та така... мразя, когато не мога да си контролирам чувствата... Защото, няма абсолютно никаква причина да се чувствам както се чувствам, но все пак се чувствам така, и то заради един човек, който просто не мога да си изхвърля от главата... Уф, а честно казано, не се и опитвам...

26 април 2008

Шаляляля^^

Не е ли просто изумително как животът ми някак си е станал идеален? Ами, определено е изумително, че даже и повече от изумително. Но да се разберем - идеален определено не значи съвършен. Дори и синонимният речник на българския език да го твърди, аз съм убедена, че не е така. Е, поне не и в моя случай. Защото виноги ще се намерят някои подробности, които да го направят несъвършен - караници с баба ми, сестра ми, която ми досажда, да ме боли гърлото и ефизолът с цялото си нахалство да е свършил. Но въпреки това да се чувствам щастлива... Чатя си с разни хора, слушам си музика, когато успея да се добера до DVD-то, щото звука на компа взе, че се прецака, пък уредбата е в друга стая - а честно казано и тя взема, че се прецаква често-често. Важното е, обаче, че въпреки всичката тази прецаквация около мен аз съм невероятно щастлива. На това му се вика идеално, нали? Но не и съвършено - не, в никакъв случай. Пък съвършен живот би бил доста скучен, нали? Е, и идеалният не е типичен пример за вълнуващо прекарване на дните, но в момента ми е достатъчно точно това спокойно идеално щастие. Така, да се събуждам всеки ден, да гледам небето и да си мисля: "Ах, колко е прекрасен светът..." На всичкото отгоре имам егоистичното чувство, че това щастие ми е напълно заслужено. И вече цяла седмица така. Седмицата на... идеалното ми несъвършенство!
Освен това напоследък все по-често чувам: "Гордея се с теб!"Наистина, много е приятно да чуваш (четеш, в моя случай) такива неща, особено когато си кажеш: "Хей, нали никой няма да тръгне да се гордее с мен просто ей така, защото съм му много симпатична (което тъй или иначе не ми се вярва)... Значи трябва да имам причина! Значи съм направила нещо, което е толкова хубаво, че заради него да се гордеят с мен!" Е, напоследък, тия хубави неща, заради които Хез, Еск, Мон, май имаше и други, се гордеят с мен, са стихотворенията ми. Или моят напредък в стихоплетството. Според Хез много съм напреднала. И, да, сигурно това не е причина да си вирна носа до небето и да взема и аз да се възгордея със себе си адски много, ама какво да се прави. Направо се обичам, честно. Хайде, да пренебрегнем това, че звучи толкова самовлюбено. Просто аз започнах седми клас като един човек и ще го завърша като съвсем различен. Тогава бях друга. Тогава бях... тъпа. Тогава не познавах или просто не бях достатъчно близка с някои от хората, които сега са важна част от живота ми. Освен това тогава бях... тъпа. Е, не тъпа, ако става въпрос за интелигентност (о, не е истина просто как се хваля със себе си xD). Но тъпа по един много... тъп начин. Защото можех да не бъда тъпа, и все пак бях. Но сега не съм и това е важното. Аз се промених... наистина много. Не говоря само за придобити ми благодарение на Хез умения по поезия. Говоря за моето Аз като цяло. Сега съм една Аз, която поклаща глава щом се сети за предишна си Аз и си мисли: "Ех, а можеше да бъде умно дете..." О, и сега... Няма да пропусна още една възможност да се изфукам! А именно с последното ми стохотворение, което много се хареса на хората, на чиито мнения много държа. И те ми казаха, че се гордеят с мен. Ами следователно и аз се гордея със себе си. Защото просто няма да е честно те да се гордеят с мен, пък аз да не се гордея със себе си. Някак си няма да е... коректно. Та:

Усещане за една нощ, кадифено-лилава,
аромат на късна пролет, дъждовно-топъл,
спомен за мелодия без звуци, пролетно-жива,
обещание за нов изгрев, огнено-светъл.

Затварям очи, инстнинктивно подирвам съня
в океан от безсъние с леденостудени вълни.
Намирам покой в тишината, очаквам деня,
в съзнанието ми играят лилави светлини.

Изгрев нов за обещание, светло-огнен,
звуци без мелодия за спомен, живо-пролетна,
пролет късна на аромат, топло-дъждовен,
нощ една за усещане, лилаво-кадифена.

О, това беше моят първи пост в чисто новият ми блог. Мислех си, че каквото и да напиша, сякаш няма да си е на мястото, но пък Хез ми каза, че каквото и да напиша, тъкмо то ще си е на мястото. Та вече освен това знам и трите златни правила за водене на блог, а именно: "1. Дрънкай глупости, 2. Пусни някое от нещата си, 3. Завърши със слънчице." Направих всичко това и се чувствам иключително доволна от себе си. А, не, всъщност още не съм. Но ей сега ще стане =)
Шаляляля, чао засегаааа (sun)