Зимна нощ, пролетен спомен...

Първата истинска зимна нощ от януари - или февруари - насам... Е, в такъв случай зимата настъпва на този ден. Също както беше пределно ясно как пролетта настъпи на 20-ти февруари.
Навън вали сняг. И е студено. Ама... наистина студено. И има такъв вятър, който може да накара всички косъмчета по тялото ти да настръхнат. В такъв случай аз се чувствам някак си много уютно, завита с топло юрганче и в леглото с лаптопа. Дори не съм по пижама, ами още си седя с дънките и симпатичната блуза, която си купих от Бургас. И ярко червените симпатични чорапи. Даже с гривните - синята с кръгли топченца и синьо-зелената на цветчета на лявата ръка и бялата с морски мотив на дясната - и ръчния ми часовник. Сестра ми спи до мен, но какво пък - аз въпреки това слушам Nightwish. Тя няма да се събуди. Вчера заспа под звуците на All For Love, значи очевидно не й пречи да спи на музика. Чувствам се толкова спокойна и тук-и-сега, колкото отдавна не бях. Обикновенно съм там-и-тогава, отминали моменти, към които се връщам отново и отново, или мисли за Какво Ще Бъде След Време... А и нямам поводи да съм спокойна... Макар че то всъщност не трябва кой знае какъв повод. Едниственото, което наистина е нужно, е да нямам повод да не съм спокойна. (= Попринцип имам не един... Но, о, в такава вечер е толкова лесно да забравиш...
И макар че съм изключително тук-и-сега... Държа да разкажа за 20-ти февруари. Защото тогава дойде пролетта. И след като идва зимата, е някак си много логично да напиша няколко реда за предишното такова отбелязване за настъпване на сезон. Не знам кога лятото измести моята пролет. Не усетих как лятото се изниза, заместено от есента... Но ето че сега имам дата - имам 28-ми декември. Макар че вече от половин час е 29-ти...
20-ти февруари беше сряда. Това по дефиниция го правеше специален ден... Срядата за уроци по БЕЛ беше специална. Но точно на този ден тя се превърна в нещо много повече - в моята сряда... Беше първият наистина топъл ден от толкова време насам. И за първи път реших вместо да взема девятката от НДК до Лозенец, където живееш учителката ми, да извървя пътя пеша. Просто не ми даваше сърце да се кача в трамвая, когато денят беше толкова слънчев... И оттам не мога да кажа за отиването до уроците точно на този 20-ти февруари, просто защото усещането всяка такава сряда беше все така прекрасно. Само помня как го реших. Както и на връщане също вървях пеша и взех още едно решение - да се прибера не с маршрутка 19, дето минаваше срещу CCS, ами с градския транспорт... И никога не съм съжалявала за взетото решение, след това вече престанах да се прибирам с 19... Маршрутката беше за студените зимни дни, а именно тозии ден ми показа, че те бяха вече отминали... Попринцип рядко се занимавам да дупча билети, често пътувам без билета и не ме хващат почти никога. Но тогава понеже имах нужда да отбележа някак деня, реших да го направя. Нали знаете онези талони от по десет билетчета, които се продават заедно и винаги трябва да пазиш последния и да ги дупчиш подред. Е, аз винаги ползвам такива... И тогава беше наред номер осем. Стори ми се някак много съдбовно, затова като се прибрах вкъщи сложих билетчето между страниците на "Мило Дневниче" - по-точно осма страница. И досега е там. Докато преписвах любимите си цитати за темата в арта, то изпадна... и май това е първият път, в който се е отделяло от страниците на книгата, от настъпването на моята пролет. Прибрах го пак... то винаги ще си седи между тези страници... Номерът му е 58200. Току-що го видях. Има осем... и двайсет... О, да, от този ден 20 ми е много любимо число. (=
А сега е зима. Утре - тоест, вече днес - съм в София. Значи, утре (истинското утре, а не днес!) ще ходя на откритата пързалка пред НДК. Може и на Арианата... Но тази на НДК мии е някак по-... близка. Кънките на лед са моето спасение. <3