Въздъх...

*въздъх*
Мислех си, че щастието ми ще трае едва ли не вечно... Или поне през цялата ваканция... Е, всички правим грешки... А и не може да сме ясновидци, нали? Е, някои претендират за това (даже и аз понякога), нооооо... шанс. Та, без увъртане, чувствам се покъртително ужасно. Мислех, че съм наживяла февруари. Мисля, че съм надживяла... Че сега се справям, че съм доволна от това, което съм... Ще е жалко, ако се окаже, че всичките ми усилия са били напразни и все едно и миг не съм мръднала оттогава и съм онова момиче, което, без само напълно да разбира защо, плаче свито на килима, под звуците на Listen to your heart, Spending my time, Strani amori... С тази разлика, че сега звука на компа ми се е прецакал и няма как да слушам Strani amori... за добро или не... Хайде, какво ми става, по кихавиците?! Март... започна като февруари. Беше... гадно. И по едно време си казах, че е време да се взема в ръце и да направя нещо. Тогава на помощ ми дойдоха разните репетиции в училище, уроците, изпитите (пробни или не). Общо взето нямах особено време да се самосъжалявам и това ми беше добре дошло. Видях, че светът продължава да се върти, въпреки всичко... Че има други неща, за които да живея, имам цел, за която да дам всичко от себе си... Да видим как стоят сега нещата. Е, хубаво, влязох в Американския. Е, хубаво, оставам там. Е, да де, обаче... Каква беше целта ми? Да вляза в НГДЕК. След напълно непредвиденото ми и неочаквано влизане в колежа, пък и намеренията ми, които се промениха... Та, с няколко думи, сега нямам цел. Дали "да отида във Варна" се брои за цел? Не, определено не. По-скоро е мечта. Ами... да напиша книга? Да ставам все по-добра в писането на стихотворения? Неее, това не са... в смисъл... не са такива цели... не са... имам предвид... трябва ми нещо... нещо различно... нещо... пределно важно... нещо, в което да хвърлям всичките си усилия... А сега... е, имам Американския... само трябва да завърша даскало с успех над пет, което тъй или иначе ще стане... Та, по същество, първи проблем - нямам цел. Или по-точно... нямам Цел ( главно "ц" - едната, неповторимата по важност, открояваща се от останалите малки цели). Второ? Ами нямам неща, които да ме разсейват. Спрях уроците. Спрях курсовете. А спирането на уроците приех особено тежко... Те, просто... бяха ми станали нещо като хоби... И учителките бяха много печени, и изобщо... *въздъх* Пък и репетиции няма, щото минаха изложение "Образование" и концерта на даскалото... По цял ден си кисна вкъщи. Мислех, че като се срещам с разни хора ще си разнообразя дните, ама... съдейки по каквото стана вчера, май предпочитам да си седя вкъщи и да се самосъжалявам и да си рева... Хъ-хъ... Значи, така се очертава, а? Целият напредък от февруари насам го изгубих, а? Ами, браво на мен тогава. Много похвално. Що просто не вземе да се върне времето назад... Тогава поне можех да си правя кафе. Сега, баба ми като е тука, май няма да се получи особено много. (Оффтопик: хез е тук, Хез е тук, Хеееез е тук, тя винаги ми оправя настроението!) Та така... мразя, когато не мога да си контролирам чувствата... Защото, няма абсолютно никаква причина да се чувствам както се чувствам, но все пак се чувствам така, и то заради един човек, който просто не мога да си изхвърля от главата... Уф, а честно казано, не се и опитвам...